Опитът, с който започнах, не е единствен, тоест продължаващото надхвърляне на самото преживяване, будхи, и ограничеността от хронологическите или и пространствени рамки на това събитие, което е нещо по-малко от съ-битие и поради това повече частен случай, изискваше нещо повече. Подутините по тялото на социума и самата творба от тъканта на езика като сянка метаморфозираха върху собственото име, благодарение на псевдонимите, които си избирах впоследствие. Леснината в разгъването на началния инициал, благодарение на един библейски речник, с годините постепенно обръгна до завръщането на „истинското” ми име в бележка под линия, отнасяща се до цитирания СамИздат. Бях усвоил нещо от мимикрията на фразата в търсене на определена крайност (от космическия цикъл), нещо като интелектуален чандала от законите на Ману в коментарите на локаята-чарвака (силно материалистични индийски софизми). Понеже си спечелих място на една по-отдалечена от литературния кръг допирателна, текстовете ми излизаха през година и се приучих да търся знаци за моето отсъствие в наличното по асоциация, в сходствата и необходимите случайности на текста, понеже получавах безплатно и следващите броеве. Съмнението ми бе една от многото пресечни точки върху невъзможността на интерпретацията – или ползвайки за втори път тази лексика, – възможността за самата невъзможност да разбирам текстовете. При все това с усещането, че се избира някакъв странен перформатив, някаква заповед или предписание на хора, измислящи думи, за да разнообразяват впечатленията си. Това, което се рубрикира като сетивна поезия, беше все някакъв напредък – яснота и отчетливост; сатва (сетива), раджас (радост) и тамас (тъма) – с всичките несъответствия на буквалния превод от санскрит. Но желанието ми да (недо)оценявам собственото си писане, като експеримент и същевременно като известно подобряване на стила, изглежда продължава да се дължи до голяма степен и днес, когато продължавам да отмествам тази пропозиция и във влечението на някакво подобие, готическата поезия.
Деконструкцията не е ситком, казва самият Дерида, така че пишете си домашното, отдайте се на графоманията си. Когато "красивата" тълпа казва "не", тя не е длъжна да екстериоризира ценности и да изписва философски трактати, макар че мнозина от "интелигентните" функционират на този пазар. Но когато това отрицание срещне своето Друго под формата на Същото натрапливо отрицание и присмех, това вече намирисва на перверзна симулация и ексхибиционизъм.
Ако господарското означаващо се предрешава в робски одежди, то е само за да слухти и да наказва по-добре, но Вие ли не знаете това. Нима пролеткултът не продължава да дефилира по модните подиуми: полуголи и мускулести тела, които добре разбират нуждите и възможностите си. Държавният капитализъм не е от вчера и от онзи ден, а това, което прави невидимата ръка на пазара, прави видими поне един-два други органа без тяло.
Всяка "патология" имплицира свое собствено етическо становище, казва левичарят Жижек и уточнява, че истерическата реакция се състои във формулата "Това не е това!": императивът да поддържаш желанието живо на всяка цена, по повод на всеки обект, който би могъл да го задоволи. И този симптом, струва ми се, е Вашият, доминиран от "нарцисизма на изгубената кауза", която се чувства добре, когато е далеч от властта, където може да остане недоволна и да удържи дистанцията към социалния ред.
Парадоксално или не, радикалната левица, за която бленувате, е и мястото Ви за отстъпление от живото настояще, надгробен монумент, l"йrection tombe, където ерекцията пада в "края на историята" на управляващата идеологическа оскъдица. Това навярно Ви пречи открито да аплодирате бившите комсомолци, предали се в ръцете на носталгичното увлечение към миналото и неговите живи каменни статуи. Приемете моите най-дълбоки съболезнования.
Златомир Златанов, Ален Бадиу, или...
Сравнения с новото правителство, според мен, не бива да се правят, при все че то вече отметна първите си сто дни. Така или иначе ролята му е на "чезнещ посредник", което означава, че би следвало да не изпълни мандата си, но пък и да "оздрави" политическия труп на демократическото означаващо. Следващо правителство, така или иначе, и все някога ще има, ако не се задейства някаква извънредна ситуация, война или и диктатура от нов вид, които да нарушат порядъка на достъпното непредвидимо в този план на иманентност, видим с просто око от тази страна на барикадата.
Голямото предизвикателство днес, да си дойдем на думата, е възможна ли е друга коалиция на управление на държавата, различна от БСП-ДПС-Х? Изчезващият посредник Х, отново този термин от постструктуралистката неополитология, е празното място на власта (по Клод Льофор). Не е все едно дали е Цар или Пъдар, ако и Волен Сидеров, нали?!? Някой ни управлява, в смисъла на процедурна рамка с политически окраски и видима йерархия. Последната има повод от друг порядък, различен от чисто народния сантимент, както се вижда напоследък.
Ролята на Реформаторския блок не бива да се надценява, струва ми се, но дава някакъв шанс за по-дълбока промяна на коалиционното статукво. Всяко ново начало е добре дошло, независимо от ляво-дясното оперение на консервативизма, който защитава: БСП се отрече от подоходното облагане, а ГЕРБ дори не е способна да води парламентарен живот партия. Един такъв неологизъм (консерваТИВИзъм) лесно приобщава "старите" и "младите" противници на революционното действие в съобщност с разностранни интереси и цели, но все в посока към по-малко мрачното бъдеще.
Смъртта дарява Адонай.
