Идентичността е този герой много прилича на онзи.Персонажът съм си все същият аз.
Пиесата, стигнахме и до нея, не може да бъде
удовлетворителна. Ролята на човека е съществително, остават характерите
на Теофраст. Не веригите на Синдикат. А задругата на майсторите си има
промысел, сиреч занаят.
За революцията или добро, или нищо.
Цзяо Ши не говори по болгарски. Цзяо Ши трябва да премине
реката. Той не знае, че реката е само времето, което небесните чиновници
са му дали за баня. Затова Ли Мън плясва с ръце над главата си и
произнася непроизносимото.
Публиката се възмущава, има поне десетина души, който
играят на възмутени.
Цзяо Ши вече е преминал от другата страна на сцената. Сякаш
е отказал ориза, а и в парка има табела „Забранено за кучета”. Затова от
първия ред го замерват с дребни монети.
На завесата има няколко дупки от куршуми, но те не се
виждат, защото са малки.
Между 12-ия и 13-ия ред в салона минава четвъртата стража на
сините минзухари. Нажеженият планински въздух вибрира под звуците
на цин.
Ли Мън е сервитьор. Той не трябва да плаща. Всъщност на него
се плаща. Ли Мън бърка в джобовоте си и вади пистолет срещу зрителите,
уж незаплатили за шоуто.
Необходимо ли е да уточняваме, че за спектакъла
предварително са продадени билети, но може би пускат и без пари. Тъй
като залата и без друго е полупразна.
Пистолетът за всеобщо успокоение не гръмва и той отново се
опитва да стреля...
При поредния опит оръжието все пак произвежда изстрел и
някой изпищява на умряло.
Да, разбираш, че това си ти и това е твоята роля в пиесата.
Кръвта, разбира се, не е необходима, но за повече ефект може да се
употреби и боя.
Смачканият билет се изплъзва от ръката ти. Не те боли
толкова от раната, колкото от смеха на стрелеца, който стига до теб като
през усилвател.
Ли Мън застрелва и втори човек от публиката.
Имената не са условни. Цзяо Ши би имал смисъл, тъй както и
Хун Чжоу, който обаче няма, защото вече е мъртъв.

▪ Великата пролетарска културна революция (на китайски 无产阶级文化大革命)
е период на засилен терор в комунистически Китай. http://bg.wikipedia.org/wiki/
Културна_революция

Художник е този, който се е нарекъл художник и изкуство е това, което той произвежда. Казал го е някой си Джоузеф Кошут, концептуален артист.

Какво беше неразбирането ми обаче, когато видях, че последният бестселър на професора археолог Николай Овчаров се именува от корицата като “Откритията на българския Индиана Джоунс”.

“В моята кариера на професионален археолог откритията са ме спохождали всяка година…”, започва анонса си българският Харисън Форд, който вероятно сам себе си нарича галено Инди. Този цитат намирам за необходим, за да не се получи недоразумение относно авторството на чудната книга – подпис: Н. Овч.

Написана е тъкмо от Николай Овчаров, който по метода на калкирането може да се нарече не по-малко успешно и Ник Шепърд (от англ. shepherd – овчар/ов) –поради възрожденското влечение на (пра)българина към всичко западно и предвид на по-добрите продажби, разбира се.

Оттук насетне можем да се запитаме кой, по дяволите и те също, изведнъж реши, че Индиана Джоунс е покойният Георги Китов, лека му пръст, изровил наистина интересни неща през последните години (безпрецедентната 673-грамова златна тракийска маска и бронзовата глава на Севт например). Когато Китов внезапно си отиде, уважаван столичен вестник написа: “Българският Индиана Джоунс почина в Старосел”.

Да, ама не, жив е той, жив е, и пише за разкритията си (църкви, крепости, манастири и некрополи)… И, ако продължим с Ботйова, оттогава науката потече из крачолите на българския народ и на неговото книжевно щастие захванаха да завиждат даже и манджурите…

Случаят изглежда опира до символния канибал(изъм), както казват социолозите…

Не можем да отречем, че Овчаров наистина малко прилича на Харисън Форд, но това е само един външен и формален белег, чието присвояване има повече общо с актьорството, нежели с геройството.

И ето, всичко е суета и гонене на вятъра, шепне Еклесиастът. Фразата щеше да изглежда напълно уместно, ако във втория варненски Салон на книгата имаше и варненски издателства, които да се изфукат с новата си и (още повече) качествена продукция. Тях обаче комай е по-добре да наричаме печатари, тъй като те и без друго не са никакви издатели. Ако случайно си поет или писател, или друг някакъв изследовател на белите листи и случайно си подготвил някакви си 20 или 200 страници текст, който искаш да споделиш пред по-широка публика, тази, която влиза и излиза от книжарниците, трябва да знаеш, че качествата на написаното нямат никакво значение за публикуването му в подвързия. Значение имат единствено парите, които ще трябва да платиш на печатарите. Това, разбира се, отдавна е известно на всички, които (не) събират необходимите суми от спомоществователи (по-рядко) и от меценатстващата община на “Осми приморски…” 43 (по-често). Та, ако се върнем на Салона, някак странно ми се вижда отсъствието на местните печатари в Двореца на културата и спорта. Нямат какво да покажат ли, що ли… Къде са се дянали лъскавите диплянки за музея например? А иначе Варна е горд кандидат за европейска столица на културата. Е, да, не на литературата. Все пак.

_{П.П. Щеше ми се да има нещичко и за Текери, ала няма и туй то.}