Шумотевица или какафония, още нищо не се е случило, ако вече не е вкиснало по билбордове и телевизионни реклами. Пролетарии от всички страни, обединявайте се... пред телевизора. Иде новият сезон на каквото и да е. Иван и Андрей като брадати идоли на прогнилото тъмно минало.
Общественото мнение кове законите на консумацията: “свобода, равенство, братство”. Демек по французки маниер, макар и със зле прикрит ориенталски сантиман. Строго погледнато, без гилотина трудно се стига до общочовешките права... Дори тези на циганите. Кавичките по-горе впрочем не са задължителни.
А щом народът го е избрал да води, разбираемо е, че ще се води по народа. Или поне отвреме-навреме ще дава вид, че опитва. Някои му викат популизъм, други делят популизма на добър и лош. А и как би могло да бъде иначе, щом дори изкувството иска жертви, независимо от етнически произход и партийна принадлежност.
А той, лошият, днес може да е и без билет. Според случая. Качил се погрешка във влакчето на ужасите, уж на път за някъде другаде, към по-доброто място. Като казвам “на ужасите”, имам предвид буквално за забавление, заради тръпката. Пречи ли да се позабавлявам, доколкото имам време за това. Ако и целия си живот.
“По-доброто място” вече е нещо друго, далеч по-възвишено. Като аризонска мечта. Нещо, към което всеки нормален човек се стреми, независимо от времето, което може да пръска по забавления. Разбира се и ценностите. Съвсем не на последно място и преоценката им.
Изконните ценности на общността са вярата, родът и милосърдието. А те не са продукт на общественото мнение в интернет форумите. Макар правописът на повтарящ годината второкласник да е присъщ и на културен министър понякога. Пък бил той и на светите мощи, и без портфейл, и без мозък дори.
Седяхме пред телевизора, а Кашпировски сугестираше пиршество в чаша водка... Развит не, ами развинтен социализъм.
Татко казваше, че поради затъмнението на Секретаря слънце всяка неделя кинескопите се опушвали и затова пиел ракия.
(Мама не беше като леля – лунатичка, – но тайно слизаше до мазето нощем за вино.)
Аз бях пионерче, и разбира се мислех в розово – чаках Пинко. Народът какво е чакал, не знам – после порасна носът на Пинокио и дойде тъгата.
Като пораснах и аз, и завесата падна, разбрах, че народната лирика се пише с ебането по панелките. И с главни букви.
А бай Митю – арменският поп и рок – и днеска, холан, хвърля коклени зарчета с тънки ефирни майнички.
Припев: Баба Ванга, баба Ванга, сляпа ударничка на пачанга...