Опитът, с който започнах, не е единствен, тоест продължаващото надхвърляне на самото преживяване, будхи, и ограничеността от хронологическите или и пространствени рамки на това събитие, което е нещо по-малко от съ-битие и поради това повече частен случай, изискваше нещо повече. Подутините по тялото на социума и самата творба от тъканта на езика като сянка метаморфозираха върху собственото име, благодарение на псевдонимите, които си избирах впоследствие. Леснината в разгъването на началния инициал, благодарение на един библейски речник, с годините постепенно обръгна до завръщането на „истинското” ми име в бележка под линия, отнасяща се до цитирания СамИздат. Бях усвоил нещо от мимикрията на фразата в търсене на определена крайност (от космическия цикъл), нещо като интелектуален чандала от законите на Ману в коментарите на локаята-чарвака (силно материалистични индийски софизми). Понеже си спечелих място на една по-отдалечена от литературния кръг допирателна, текстовете ми излизаха през година и се приучих да търся знаци за моето отсъствие в наличното по асоциация, в сходствата и необходимите случайности на текста, понеже получавах безплатно и следващите броеве. Съмнението ми бе една от многото пресечни точки върху невъзможността на интерпретацията –  или ползвайки за втори път тази лексика, – възможността за самата невъзможност да разбирам текстовете. При все това с усещането, че се избира някакъв странен перформатив, някаква заповед или предписание на хора, измислящи думи, за да разнообразяват впечатленията си. Това, което се рубрикира като сетивна поезия, беше все някакъв напредък – яснота и отчетливост; сатва (сетива), раджас (радост) и тамас (тъма) – с всичките несъответствия на буквалния превод от санскрит. Но желанието ми да (недо)оценявам собственото си писане, като експеримент и същевременно като известно подобряване на стила,  изглежда продължава да се дължи до голяма степен и днес, когато продължавам да отмествам тази пропозиция и във влечението на някакво подобие, готическата поезия.